БЪЛГАРИ В ТРОЯНСКАТА ВОЙНА

Източник: http://chronologia.org/bl/blgary_antichna_svjat/02_trojanska_vojna.html

БЪЛГАРИ В ТРОЯНСКАТА ВОЙНА

Йордан Табов
* Сваляне във формат doc (5Mb)
* Сваляне във формат pdf (23Mb)

Неотдавнашната нова филмова версия по прочутата Омирова “Илиада” ни върна в много стари времена, към разтърсилата жителите от региона на Мала Азия и Балканите Троянска война. Пред нас се разгърнаха епизоди от сраженията, оживяха покрити с бойна слава герои. Без съмнение една от най-ярките фигури във филма (както е и в “Илиадата”) беше Ахил – водачът на мирмидонците.
Кой е Ахил и какви са мирмидонците?
Дошлите до нас откъслечни сведения не дават възможност да се даде точен отговор на този въпрос.

Ахил е бил българин?
Византийският хронист Йоан Малала съобщава в хрониката си, че мирмидонците, чиято армия е предвождал Ахил, са били българи[1] , а друг византийски историк, М. Аталиат, по думите на известните византолози М. Сюзюмов и С. Иванов “сближава Ахил с руснаците” . За българи във войската на Ахил съобщава и византийският поет Константин Хермониак (ІІІ, 236-240) . Още през античността се е вярвало, че Ахил е от “скитски” произход[2]. Като цитира Ариан, “Историята” на ви-зантийския хронист Лъв Дякон споменава “…кройката на наметалото му, закопчано с тока, … русата коса, светло-сините очи” и версията, че той е роден в град на име Мирмикион, разположен близо до Меотидското езеро[3].
Историческата школа на ХІХ-ХХ в. счита, че всички тези сведения са грешни. В нея ясно е фиксирана допустимата граница за “поява” на българите в историята: не по-рано от Vв.
В същото време на специалистите е добре известно, че в средните векове българите са били считани за старо местно население на Балканския полуостров. Например К. Иречек пише буквално [4]:
“В средните векове южните славяни често са смятани за аборигени (коренни жители); но това е недоразумение, произлязло при четене на древните писатели поради незнание на историята.”
И така, оказва се, че, четейки “древните писатели”, нашите средновековни прадеди са грешали. Иречек тактично пише за това като за “недоразумение”. Такива неща са възможни. Но все пак е интересно да разберем: какво са писали древните писатели и как трябва да се тълкуват “правилно” техните сведения?

Българско име в рода на Ахил
Например, да се заинтересуваме от роднините на Ахил. Баща му се е казвал Пелей, а дядо му е носил името Еак. Но за да разгледаме името “Еак” от обичайна за нас гледна точка, трябва да вземем предвид, че познатата ни буква “Я” в гръцкия език често пъти се заменя със съчетанието “ЕА”. Затова в рамките на приетата сега у нас ортография “Як” е най-добрият фонетичен еквивалент на гръцкото “Еак”. Обаче думата “як” в българския език си има смисъл и означава “здрав, силен”. Затова името Як – Еак изглежда като типичните за далечното минало имена-прозвища: Петър – камък, Аарон – светъл и т.н.
Името Як – Еак, както е записано и се произнася, е разбираемо за всеки българин; без съмнения това е българска дума. Но все пак не може със сигурност да се твърди, че Еак – Як е българско име. Може би именно в този случай е налице случайно съвпадение. Подобни неща се случват, особено при “къси” думи от по 3-4 букви. Два или три подобни примера могат да бъдат само мотивация за по-мащабни изследвания – и нищо повече. Все пак в съчетание със сведенията за българския произход на Ахил (по-точно на неговите мирмидонци) името Як – Еак вече ни води към хипотезата, че в Троянската война са участвали българи.

Вярно ли е това?
Средновековният византийски учен и писател Йоан Цеца е настоявал, че това е така:
И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби,
и заедно с тях Ахил, синът на Пелей,
и на Тетида, дъщерята на философа Хирон,
водейки войска от хуни-българи-мирмидонци,
на брой две хиляди и петстотин …
[5]
Според неговите думи, античните пеони, населявали територията на днешните централна и северна Гърция, са били българи:
А Пирехми водеше пеонците, сиреч българите,
от река Аксиос, сиреч от Вардара …

Хроми и Еном командваха всички мизи
.” [6]
И още:
“А пеонци са българите. Не вярвай на глупците,
да смяташ, че пеонците са различни от тях. Те
[глупците] смятат, че Аксиос е различен от Вардара,
и казват, че се пише с дифтонг…”
В последния цитат прави впечатление полемичният стил на Цеца. Той нарича “глупци” някакви хора, които не само са считали, че пеоните не са българи, но и че реката Аксиос не е Вардар. Изглежда, че опонентите на Цеца – “глупците” – са византийските “елинизатори”, които са въвеждали на територията на Византия гръцки названия вместо местните. Спорът на Цеца с тях е свидетелство за методите, с които е била провеждана “елинизацията”, и за неправилните представи за миналото на Балканите, с които тази елинизация е била мотивирана.
Но кой е бил прав – Цеца или “елинизаторите”?

На кого да вярваме?
Освен убеждението на Цеца, че старите мирмидонци и пеони са били българи, от горните цитати научаваме и за мнението на опонентите му, които са имали други представи за мирмидонците, пеоните и българите.
Кой от тях е бил прав?
За да се ориентираме в тези проблеми, трябва преди всичко да вземем предвид, че Йоан Цеца е бил един от най-образованите византийски учени за времето си, с енциклопедични знания.
За изследователите на античността Йоан Цеца е безспорен авторитет и ерудит; неговите сведения се ползват с доверие. Нещо повече, на базата на цитати в негови произведения и записки специалистите възстанавяват загубени ценни антични текстове; например Дж. Фрейзер[7] е използвал “Илиадите” на Цеца при възстановяването на Епитомата към “Митологичната библиотека” на Аполодор. Още през ХІХ в. изтъкнатият византолог К. Крумбахер е подчертавал значението на трудовете на Цеца за изучаването на
античността
[8]. Енциклопедията Паули отделя много внимание на Йоан Цеца; неговата биография заема в нея около 50 колонки[9] , от тях на цели три подробно е обяснено значението на творчеството му. В. Борухович в своя обзор за “Митологичната библиотека” неведнъж споменава приноса на Йоан Цеца и брат му Исаак за изследването на античното наследство[10]. За А. Любарски Йоан Цеца е “един от най- известните византийски учени”[11] . Произведенията на Цеца са обект на постоянен интерес от страна на специалистите[12].
Казано накратко, мнението и текстовете на Цеца са много ценни за съвременната наука.
Обаче другояче се отнасят към същия Цеца съвременните “официални” изследователи на историята на България. Те са изправени пред една деликатна задача: да “олекотят” сведенията му, защото тези сведения противоречат на техните конструкции. Днешната българска историческа наука твърдо отстоява мнението за късната поява на българите на Балканския полуостров. А именно привържениците на това мнение Цеца нарича “глупци”! Очевидно е, че за тях категоричната позиция на Цеца е неприятно препятствие.
Затова не е никак чудно, че днешните специалисти по българистика се опитват да представят Цеца в друга светлина: за тях той не само не е “един от най-известните”, но и въобще не е учен. За него се пише така:
“Йоан Цеца е живял в Цариград през ХІІ век (1110-1180). Развил голяма литературна дейност, като е работил главно в областта на античната литература. Написал е поредица от коментари, схолии, писма, стихове, алегории. Най-значитеното му произведение, Илиадите, …” [5]
Излиза, че Цеца е “развил голяма литературна дей-ност”, и нищо повече …

Страхливецът Ахил
Макар че Ахил е един от главните герои на Троянската война, неговият литературен образ в Илиадата не е съвършен. Там той преди началото на войната чисто и просто е представен като страхливец, който се прави на жена и се крие между жените, само и само да се предпази от участие в битките; и само чрез хитрост става възможно да бъде разкрит и принуден да се присъедини към армията на Менелай и Агамемнон. Отчетливо се забелязват и колебанията му по време на войната. В определен момент те преминават в желание да изостави обсадата на Троя и да си замине в къщи. И само смъртта на приятеля му Патрокъл го връща отново в строя.
Всички тези детайли намират логично обяснение, ако допуснем, че Ахил не е бил грък, и че макар и да се е сражавал и победил със спартанците, в представата на гърците той е останал “не напълно свой”.
И пак българско име-прозвище
Да се върнем към един от горните цитати, за да обърнем внимание и на името “Хромий” в него; така са наричали предводителя на мизите. Това е също име-прозвище, чийто смисъл в много от българските диалекти е «Куция». Като вземем предвид, че “мизи” средневековните византийски писатели наричат българите, живели покрай долния Дунав, можем да отбележим още един случай на съвпадение на българско и “антично” имена.

Пеоните и реката Пеньо
Да се върнем пак към горните цитати от произведенията на Цеца. В тях българите са наречени пеони: по-точно, казано е, че пеоните са били българи.
Името “пеони” от своя страна произлиза от името на реката Пенеос.
Но какво е това “пенеос”?
Българското име “Пеньо”, до съвсем неотдавна много разпространено, по гръцки се пише именно “Пенеос” и очевидно е свързано с думата “пена” (пяна). “Бял като пяна” е обичайно българско фолклорно сравнение. Покрай мъжкото име Пеньо по-рано още по-често се срещаше женското име Пена.
От това става ясно, че вероятно Пеньо е удачно име на река, която се спуска – пенейки се – от планините. Може да се каже, поетично име.

Еньо
Еньо е старо българско име. Свързано е с вариантите на числителното “едно” – “ени”, “ено”, а също и с традицията да се назовава Еньо (Енчо) най-големият, първородният син. В народния календар празникът на Еньовден (24 юни) и до наши дни пази някои от огнените обреди, свързани с предхристиянското почитане на лятното слънцестоене и на най-дългия, най-големия – т.е. първия по големина ден в годината.
По гръцки Еньо би трябвало да се пише “Енеос”; така излиза, че и името на античния герой Еней съвпада със старото българско “Еньо”.
Случайно ли е това?

Българи в Троя
В Троя по времето на Троянската война е царувал цар Приам. Но преди да се качи на престола той е имал друго име: Подарк[13].
Всички добре знаят имената на двама от синовете на цар Приам: Парис и Хектор. Обаче той е имал много синове и дъщери. Сред техните имена отделяме и ще разгледаме по-внимателно следните[14] : Милий, Хромий, Клоний, Главк, Медуса.
Първо да се занимаем по-подробно с името “Милий”; така руската школа по византология представя “троянското” име, което в класическия гръцки език се пише “МIЛIОС”, а в съвременния английски – “MILIOS”. Руските византолози правилно отхвърлят окончанието “С”, но заменят оставащото МИЛИО с по-благозвучната за руското ухо форма Милий.
Обаче името Милио, или по сегашните правила на българската ортография Мильо, е разпространено сред българите име. То произлиза от думата “мил” и се среща в българските диалекти във формите Мильо, Милко, Милчо, Миле и др.; успоредно с него също така доста разпространено е и женското име Мила, Милка. За югоизточните български диалекти – в Тракия, недалеч от която се е намирала античната Троя (виж картата на стр. 41) – е характерен именно вариантът Мильо.
И така, “троянското” име “Милий” по звучене съвпада с българското име-прозвище Мильо, което очевидно има смисъл на “мил” (човек).
Аналогични разсъждения може да се приложат и към другите цитирани имена.
Името “Хромий” носи разбираем смисъл: куц.
Клоньо е също така име-прозвище, което на български език има пряк смисъл.
“Главко”, от думата “глава”, би могло да се разбира или като “умен”, или като “с голяма глава”.
Името Медуса, или Медуша (да си припомним, че на гръцкото “С” в кирилицата отговарят “С” и “Ш”), е ясно свързано с думата “мед” (а и с “душа”) и няма нужда да се спираме на смисъла му. Такъв е и случаят с думата “прям”.
Името “Подарк” по запис практически съвпада с българската дума “подарък”; взимайки под внимание, че в гръцкия език няма звук, отговарящ на българското “Ъ”, лесно е да се обясни връзката на името “Подарк” с думата “подарък”.
Но как би могло да се появи име като “Подарък”?
Легендите за произхода и смисъла на имената на Приам са обобщени в енциклопедията “Мифы народов мира” така:
“ПРИАМ (Прiамос), в гръцката митология е последният цар на Троя. Син на Лаомедонт. Когато Херакъл убил Лаомедонт и синовете му, отмъщавайки по този начин за лъжата, на която станал жертва, той позволил на дъщерята на Лаомедонт Хесиона да остави за себе си един от синовете. Изборът на момичето паднал върху най-малкия, който носил името Подарк. Херакъл се съгласил да му подари свободата при условие, че Хесиона ще откупи брата си от робство, което е било естествена съдба за пленниците; Хесиона му дала за брат си своето наметало, след което Херакъл оставил юношата да царува в Троя под името Приам (античната етимология е извеждала това име от гръцкия глагол priasthai, “купувам”; оттук Приам, “откупен”) (Apollod. II 6, 4; Hyg. Fab. 89).” [15]
И така, Херакъл подарил живота на детето, а то се казвало (или, по-вероятно, тъкмо в резултат на тази случка е било наречено) “Подарк”. Едва ли би могло да се посочи по-приемлива етимологична обосновка за произхода на името на цар Подарк – Приам.
Тук е много важно да забележим, че “античната етимология” е търсила в името на Приам смисъл в гръцкия език. Това ни убеждава, че в старо време имената не са били давани току-така, те са означавали нещо. Не е изключено съвременниците на Приам от различни етноси да са търсили в името му “свой” смисъл. Напълно е възможно за гърците смисълът на името “Приам “– в съответствие с техния език – да е бил “откупен”. Обаче в дадения случай българският език “по-добре” подхожда за тълкуване на името Приам.
Сега за да онагледим намерените връзки да подредим разгледаните имена и смисъла им в таблица:

 

“троянско” име българска дума име-прозвище
Милий мил Мильо
Хромий хром Хромьо
Клоний клон Клоньо
Главк глава Главко
Медуса мед Медуша
Приам прям Прям
Подарк подарък Подарък

Трудно би могло да се твърди, че посочените съвпаде­ния са случайни. Смисълът на разгледаните имена непосред­стве­но, без каквито и да било етимологични предположения и изме­нения е разбираем за днешните българи. Всички тези имена не са изкуствена сбирка оттук-оттам, а принадлежат на членовете на едно семейство! Затова се налага да направим из­вод, че в да­лечното минало на Балканския полуостров са живели хора, чийто език не се е различавал много от днеш­ния български език.

Този извод се съгласува с някои данни от исторически­те документи и макар че противоречи на други, дава основа­ние за преразглеждане на приетите в съвременната историчес­ка наука теории за произхода на народите на Балканския полуостров.

Героите на Троянската война
Троянската война е била много популярна в далечното минало. Освен “Илиадата” на Омир за нея има и други разкази – приказки, легенди, повести. Те са преминали през много векове. Но колко истина е останала в тях?
Вероятно е имало война; Троя е била обсадена и превзета. Може би легендите – в това число и “Илиада” – повече или по-малко правилно назовават имената на основните “действащи лица”. Останалите детайли най-вероятно са били или измислени, или деформирани от преразкази и преписвания. Не само ролята на боговете и “Троянският кон”, но и много други подробности очевидно са плод на фантазията на литераторите.
От такава гледна точка въпросът били ли са Ахил, Приам-Подарк или Еней българи е наивен. Първо, на основата само на “разбирането” на името не може да се съди за националността на съответната личност – например, ако някоя жена се казва Мария, това не значи, че тя е еврейка. Второ, в онези далечни времена едва ли етническата принадлежност се е определяла по днешните правила – вероятно тя е била по-размита. Но така или иначе в разказите за Троянската война “звучат” имена, които днешните българи разбират достатъчно добре; нелошо ги разбират и руснаците, и сърбите … Това е достатъчно основание за предположението, че българите като цяло са потомци на старото местно население на източната и южната части на Балканския полуостров[16]; че езикът им, общо взето, е наследник на езика на това старо местно население.
И следователно, за предположението, че прадедите на днешните българи наистина са участвали в Троянската война.

Троянските корени на българския герб
Съвременният интелигент “вижда” Троянската война “с очите на Омир”. Не само причините за войната и ходът на военните действия, но и оценките за действащите лица са изцяло повлияни от автора на “Илиадата”.
Обаче през средните векове в Западна и Централна Европа поемите на Омир са били почти непознати. Троянската война и нейните герои са занимавали тогавашното общество, но това е било благодарение на други произведения – повести, поеми, романи – възникнали, както се счита, предимно от две много стари творби, чието авторство традицията приписва на Дарет Фригийски и Диктис Критски.
Освен поемите на Омир, към основните стари произведения за Троянската война се отнасят:

  • “De excidio Troiae historia”. Автор : Дарет Фригийски (Daretis Phrygii) (оригиналът не е запазен).
  • “Ephemeridos belli Troiani”. Автор : Диктис (Dictys Cretensis) (оригиналът не е запазен).
  • “Падането на Троя”. Автор : Квинт от Смирна (Quintus Smyrnaeus) (Гърция, ок. IV в. сл. Р. Хр.).
  • “Roman de Troie”. Автор : Беноа де Сент-Мор (Benoit de Sainte-Maure) (Франция, ок. 1160 г.).
  • “Historia destructionis Troiae”. Автор : Гвидо делле Колонне (Guido delle Colonne) (Италия, ок. 1287 г.).
  • “De bello Troiano”. Автор: Йозеф Искан (Ioseph Iscanus или Joseph of Exeter) (Англия, ок. 1180 г.).
  • “Troy book”. Автор : Джон Лидгейт (John Lydgate) (Англия, 1412).
  • “Trojanerkrieg”. Автор : Конрад фон Вюрцбург (Германия, началото на XIII в.).
  • “Сказание о Троянской войне” или “Притча о кралех” (анонимна древна руска повест).

Диктис е бил грък от остров Крит, спътник на Идоменей. Легендите разказват, че той е описал Троянската война, но произведението му дълго време е било неизвестно, защото се е мислило, че е загубено. И ето че по времето на известния римски император Нерон станало земетресение, при което се отворил гробът на Диктис и овчари намерили в него оловно ковчеже. В ковчежето била творбата на Диктис, написана с финикийски букви върху палмови листа; тя била занесена на Нерон, който заповядал да я преведат на латински[17] .
В съответствие с произхода си Диктис симпатизира на гърците и нарича троянците варвари, които оскверняват труповете на враговете си. Сказанието на Диктис е запазено в латински превод.
От противоположна позиция пише за Троянската война Дарет, който е бил троянски жрец на Хефест и е автор на своеобразната “фригийска Илиада”: той пише със съчувствие към троянците. Произведението на Дарет, запазено в превод на латински (като автор на превода се сочи Корнелий Непот), е било много популярно сред западноевропейците, които са виждали своите културни корени в Рим, а оттам в Еней и Троя. Затова в Западна Европа са били направени не само преводи, но и много преразкази и литературни преработки на Дарет. Сред тях има даже староирландска и староисландска[18] “Саги за разрушаването на Троя”.
Легендите за Троянската война са били четени, превеждани и преразказвани и в Източна Европа. Например в старославянските преводи на хрониките на Малала и Манасий има писано за разрушаването на Троя.
Описанието на Троянската война на Дарет се различава от популярната в наши дни поема на Омир не само по сюжет, но и по стил. То е по-кратко и същевременно по-реалистично, езикът и стилът му са по-груби. Разказът се води от позицията на съвременник на войната, и това е логично свързано с факта, че Дарет е споменат в поемата на Омир. Именно така са възприемали “Историята за разрушаването на Троя” нейните читатели през средновековието – като разказ на очевидец, който изнася истината за Троянската война, за разлика от поетичните фантазии на Омир.
Обаче съвременните специалисти отричат, че именно споменатият в “Илиадата” Дарет е авторът на “Историята за разрушаването на Троя”. Те считат, че “Историята” на Дарет е написана повече от хиляда години след описаните събития и след създаването на поемата на Омир, която разказва за тях. Отдавна е измислено и подходящо обяснение защо името на Дарет присъства в поемата на Омир[19]: ужким неизвестен автор е приписал произведението си на един от участниците във войната, за да му придаде тежест като на свидетелство на съвременник.
Като сравним отношението на съвременната наука към “Илиадата” на Омир и към “Историята за разрушаването на Троя” на Дарет Фригийски, веднага забелязваме, че в сходни ситуации се правят съвсем различни изводи.
Наистина, разпространената версия, че Омир е съчинил поемите си скоро след Троянската война, и че те са били записани за пръв път няколкостотин години по-късно, като през цялото това време са съществували във формата на устно предание, – всичко това по същество се приема за истина. В същото време се отрича възможността така да е съществувала значително по-кратката и по-проста “История за разрушаването на Троя” на Дарет Фригийски.
Според оценката на един от съвременните специалисти
“... на по-новите – започвайки от хуманистите – критици “Историята за разрушаването на Троя” винаги се струва примитивна и безобразно нелепа; именно такава – от гледната точка на класическите канони – тя и е.[20]
Изглежда, че именно оценката “от гледна точка на класическите канони”, т.е. като литературно произведение, е поставила началото на неравнопоставено отношение към произведенията на Омир и Дарет. Възторженото отношение към поемата на Омир буквално помита даже плахите опити за критика към съдържащата се в нея информация за Троянската война. В същото време “примитивната и нелепа” повест на Дарет е поставена сред “несигурните” извори по много прост начин: с късна датировка. За щастие, най-старото сведение за Дарет като автор на литературно произведение се среща у Елиан:
“Както разказват трезенските легенди, още преди поемите на Омир са били съчинени поемите на Орибантий. Преди Омир, както казват, е живял и фригиецът Дарет, чиято фригийска Илиада, доколкото ми е известно, се е запазила до наши дни. Мелесандър Милетски е написал за битката на лапитите с кентаврите[21].”
Ако не беше това споменаване, “Историята за разрушаването на Троя” на Дарет Фригийски вероятно щеше да бъде датирана още по-късно.
Но пренебрежителното отношение на днешните специалисти изцяло се разминава с общоприетото през средновековието мнение, че “правилната Илиада” е не Омировата, а написаната преди нея повест на Дарет, която разказва истината за Троянската война.
Например, Йозеф Искан, съчинил около 1185 г. латинската поема “Троянската война” (“Bellum Troianum”), “един от най-интересните поети за времето си” [22], е виждал ценността на Дарет Фригийски преди всичко в правдивостта (І, 25-27)[22] .
Друг средновековен поет, Алберт Стаденски, превел в стихотворна форма именно Дарет Фригийски, защото у него няма “поетически измислици” (figmenta poetarum); за работата си със своя “оригинал” Алберт пише:

“Следвам точно след него, добавяйки само думите на
героите,
Това, което са казали или биха могли да кажат.”< /a>
[23] ,

като по този начин се опира на авторитета на Дарет.
Ирландецът Джофруа де Уотърфорд, който превел “Историята” на Дарет и Диктис, ги е считал за най-правдивите историци и ги е предпочитал пред Херодот, Тукидит, Полибий и други[24] .
Съществено се е опирал на Дарет и знаменитият Беноа де Сент-Мор, автор на грамаден (30 хиляди стиха) “Роман за Троя”, написан при двора на Хенрих ІІ (около 1175-1185 г.).. За успеха на този роман в рими говори например това, че веднага са започнали да го превеждат на много езици и да го модифицират. Беноа де Сент-Мор 63 пъти споменава Дарет, понякога го превежда буквално[25] , и, може би, именно с това си е навлякъл неодобрителното отношение на някои литературоведи и историци.
Като пример на двойни стандарти може да ни послужи упрека, който отправят към Беноа де Сент-Мор за това, че неговите герои яздят на коне, докато в “Илиадата” на Омир се сражават с колесници. Всъщност колесниците на Омир са или поетична измислица, или късна добавка. В митологичните представи от антично време с тях се придвижват боговете, но по времето на Омир годни за водене на битка колесници са били технологически невъзможни. Макар че техниката на ХХ и ХХІ век дава въз-можност да се направят колесници точно каквито са на старите изображения, режисьорите на филми на практика са могли да се убедят, че те са неподходящи за бой в природни условия. Очевидно е, че средновековните писатели са се ориентирали в реалиите на живота на древните герои доста по-добре от много съвременни специалисти.
Затова, опирайки се именно на старата средновековна традиция, ние ще се отнесем с внимание и доверие към информацията, достигнала до нас в преданията, разказите, повестите, поемите и романите, които заедно с произведението на Дарет оформят “Троянския цикъл”, представящ възгледите на жителите на Троя и на съюзниците им за причините и развитието на войната, довела до поражението на Троянското царство и завладяването на столицата му.
Сред тях особено място заема един стар френски ръкопис[26] , датиран към ХІV век. Освен споменатият по-горе “Роман за Троя” на Беноа де Сент-Мор, в него се намират също така преписи на “Романа за Тива” ( Roman de Thèbes) и “Еней” (Eneas). Този ръкопис е не само ценен литературен и исторически паметник, но и истинско произведение на изкуството. Благодарение на разкошните илюстрации в него можем да получим хералдическа информация за троянците – в такъв вид, в какъвто е била запазена към момента, в който е създаден самият ръкопис.



1. Приам и троянската армия. Бенуа де Сент-Мор, “Роман за Троя[27].
(Français 60 , Fol. 72. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 33: Priam et l’armée troyenne.)

Тук е уместно да си припомним, че през средните векове много кралски династии в Европа са извеждали потеклото си от троянските владетели, от Приам, Еней и други представители на троянското дворянство. Като се има предвид огромното значение, което тогава са придавали на хералдиката, трябва да очакваме, че на страниците на привлеклия вниманието ни ръкопис е намерила отражение внимателно огледана и преценена традиция за символиката на древните управници на Троя.
Това очакване се сбъдва: в миниатюрите строго се съблюдава напълно определена символика, и всеки герой е представен с “неговите” герб и знаци. Особено ясно е представен гербът на троянския цар Приам: изправен на задните си лапи златен лъв на червен фон. Виждаме го на щита на Приам (Илюстрация 1) и на покривалото на коня му. Този герб е на щитовете и конете на много от троянските бойци. Изправен лъв, но с тъмни цветове, е гербът на друг много известен троянски герой – Еней.
Миниатюрите в ръкописа представят неколкократно и прочутите врати на Троя. На тях е изобразен характерен хералдически знак, по форма приличен на буквата Ш (Ил.2).



2. Преустройството (Укрепяването) на Троя. Съветът на троянците под ръководството на цар Приам.
Бенуа де Сент-Мор “Роман за Троя”.
(Francais 60 , Fol. 54. Benoit de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siecle. Image 27: Reconstruction de Troie. Conseil preside par Priam.)
Тук на Илюстрации 3-12 предлагаме още няколко от красивите миниатюри, които дават възможност да разгледаме по-добре както герба, така и хералдическия знак.



3. Битка на троянци с гърци. Бенуа де Сент-Мор “Роман за Троя”.
( Cote : Français 60 , Fol. 77. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 35: Bataille entre Grecs et Troyens.)


4. Битка на троянци с гърци. Бенуа де Сент-Мор, “Роман за Троя”.
(Cote : Français 60 , Fol. 68v. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 37: Bataille entre Grecs et Troyens.)


5. Приам донася тялото на Хектор. Бенуа де Сент-Мор, “Роман за Троя”
(Cote : Français 60 , Fol. 94. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 41: Priam retenant Hector.)


6. Битка на троянци с гърци. Бенуа де Сент-Мор “Роман за Троя” .
(Cote : Français 60 , Fol. 68v. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 32: Bataille entre Grecs et Troyens.)


7. Смъртта на Ахил. Бенуа де Сент-Мор “Роман за Троя”.
(Cote: Français 60 , Fol. 117v. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 46: Mort d’Achille.)


8. Еней напуска Картаген. Илюстрация към романа “Еней”.
(Cote : Français 60 , Fol. 148. Eneas, France, Paris, XIVe siècle. Image 58. Énée quittant Carthage.)


9. Кресида предадена на гърците. Бенуа де Сент-Мор “Роман за Троя”.
( Cote: Français 60 , Fol. 91v. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 40: Cressida livrée aux Grecs.)


10. Опожаряването на Троя. Илюстрация към романа “Еней”.
(Cote: Français 60 , Fol. 148. Eneas, France, Paris, XIVe siècle. Image 54: Incendie de Troie.)


11. Битката на Еней и Турн. Илюстрация към романа “Еней”.
(Cote : Français 60 , Fol. 182v. Eneas, France, Paris, XIVe siècle. Image 66: Combat d’Énée et de Turnus.)


12. Яздещият Тидей. Илюстрация към “Роман за Тива”.
(Cote : Français 60 , Fol. 10. Roman de Thèbes, France, Paris, XIVe siècle. Image 13: Tydée chevauchant.)Но нашата цел не е пасивно разглеждане на случайни детайли от картинки, а сравняването им с други символи, свързани с българската история.
Достатъчно е да погледнем към Илюстрация 1, за да разпознаем на нея основния елемент на съвременния български герб: изправен на задните си лапи лъв. Също такъв лъв е украсявал герба на България и в стари времена: срещаме го например в “Стематографията” на Христофор Жефарович от 1741 г. (Ил.13) и в стар немски гербовник от 1596 г., пазен в Берлинската библиотека (Ил.14).


13. Гербът на България в “Стематографията” на Христофор Жефарович от 1741 г.
( Иван Богданов. Българската книга през вековете, с. 197)

14. Гербът на България в стар немски гербовник от 1596 г., пазен в Берлинската библиотека.
(Орачев А. България в европейските картографски представи. Борина, София, 2005, с. 10.)Тъй като този лъв се среща и в други гербове в Европа, изводът за приемственост на герба на Приам с българския трябва да бъде обоснован с допълнителни аргументи. Такъв аргумент е “Ш-образният” хералдически знак, изобразяван на вратата на Троя.
Ш-образен знак виждаме на монетата на цар Михаил Шишман (1321-1330) на Илюстрация 15 и на закрепеното в Търново знаме на портуланната карта на Анджелико де Далорто, 1325-1330г.г [28]. (Илюстрация 16 – Орачев А. България в европейските картографски представи. Бори-на, София, 2005, с. 40-41).



15. Монета на цар Михаил Шишман (1321-1330).


16. Фрагмент от портуланна карта на Анджелико де Далорто(1325-1330).

На този знак обърна внимание А. Чилингиров, който посочи пластика и украшения от епoхата на българските царе Симеон, Петър, Борис ІІ и Роман-Симеон и го свърза и с хералдическите знаци на киевските велики князе от ХІ в. и с вероятния български произход на равноапостолната велика княгиня Олга [29]. Илюстрациите 17-23 представят стари български и киевски монети и украшения с Ш-образен знак.



17. Изображение на монета на цар Михаил Шишман (1323-1330).

18. “Сребреник” на киевския велик княз Владимир.

19. "Серебряник" на киевския велик княз Ярослав Мъдри

19. “Серебряник” на киевския велик княз Ярослав Мъдри.

20. Снимка на монета на киевския велик княз Владимир.
20. Снимка на монета на киевския велик княз Владимир.

Изображения на орнаментални фризове от църквата в Патлейна до Преслав.

21. Изображения на орнаментални фризове от църквата в Патлейна до Преслав.

22. Медальон от накит (злато и емайл) от "Преславското съкровище", което се пази в Националния исторически музей в София.
22. Медальон от накит (злато и емайл) от “Преславското съкровище”, което се пази в Националния исторически музей в София.

23. Рисунка на монета на цар Иван Александър (1330-1371)
23. Рисунка на монета на цар Иван Александър (1330-1371).Появата на троянския Ш-образен хералдически знак в герба на киевската княжеска династия вероятно не е случаен. През ХV-ХVІІ в. населението на Киев е вярвало на предания, според които самият Киев е бил Троя, а разрушени стари крепостни стени и кули са били сочени за руини на Троя. Към тези легенди би трябвало да се отнесем с внимание и интерес.
Очевидната близост на гербовете и Ш-образните хералдически знаци е силен довод за приемствеността на троянските и българските владетели. Това, че изправеният на задните си лапи лъв присъства и в други европейски гербове естествено може да се свърже с претенциите на ред западноевропейски дворянски родове за произход от троянските бегълци.
Във връзка с обсъжданите тук проблеми внимание заслужава една от многобройните версии на “Троянските сказания”: ”
латинска повест, която е превод на латински от един от славянските езици[30]. Още преди един век известният филолог-славист Ф. Миклошич я е издал със заглавието “Trojanska prica bugarski i latinski[31].
Интересното в нея е, че личните имена на героите са запазени в “изкривен и славянизиран вид” [32] . Например богинята Диана е наречена “Цвентана” [30]. При това преводачът е предпочел да ги запази именно в такъв “изкривен” вид, независимо от това, че, както се вижда от превода му, е бил добре запознат с класическата латинска
литература
[30] и с нейните традиции.
Тук е добре да си припомним, че за “класическата” (и по-специално античната и ренесансовата) традиции са характерни “елинизация” и “латинизация” на имената. Макар че на никого не идва на ум да нарече това по подобен начин “изкривяване”, поради особеностите на гръцкия и латинския езици при “елинизацията” и “латинизацията” имената се деформират повече, отколкото при “славянизация”.
И така, преводачът е знаел, че в латинската традиция е прието да се “латинизират” имената, и без съмнение е знаел, как се прави такова нещо. Вместо това той е предпочел да наруши канона и да ги остави без изменение. За такъв избор е трябвало да има сериозни основания. Изглежда, че в неговите очи тези имена са били “троянски” – такива, каквито са ги възпроизвеждали троянските автори.
Тъй като споменатото име Цветана е едно типично българско име, разпространено почти изключително в България, нашият анализ води към хипотезата, че оригиналът на произведението “Trojanska prica bugarski i latinski” е създаден от българи (заглавието на печатното издание на Миклошич достатъчно красноречиво изразява мнението му); това не изключва възможността, латинският превод да е бил направен от друг език – например от полски .

Българи в Мала Азия
Скептицизмът за участие на българите в Троянската война се подхранва не само от нейната древност, но и от отдалечеността на Троя от днешните български земи. Естествено е да се постави въпросът: имало ли е българско население в Мала Азия? Живели ли са в Мала Азия хора с “балкански корени”? Изворите дават убедителни отговори на тези въпроси.
Според Херодот, когато фригите от Мала Азия живеели в Европа заедно с македонците, се наричали бриги, но след като си сменили страната, сменили и името си на фриги . Пак според Херодот, траки (на друго място споменати от Херодот с названието пеони ) “стримони” се преселили в Мала Азия, където били наречени “битюни”. Там те били колонисти в Троя.
Позовавайки се на Ксант, Страбон пише, че фригите са дошли в Мала Азия от Европа след Троянската война, а Стефан Византийски отново по сведение на Ксант пише, че град Локоза във Фригия е бил населен с траки “локози” .


24. Карта на териториите на Фригия
24. Карта на териториите на Фригия.Конон разказва, че царят на бригите Мидас склонил поданиците си да се преселят от Европа отвъд Азиатска Мизия; с малка промяна на името те се преименували на фриги .
И така, миграциите на балканско население в Мала Азия са регистрирани от най-стари времена. Приема се , че масирано преселване на “бриги” от района на Македония в Мала Азия е имало през ХІ–Х в. пр. Р. Хр. Някъде около 800 г. пр. Р. Хр. те са основали там своя “фригийска” държава. До р. Галис е намерен надпис (датира се към средата на VІІІ в. пр. Р. Хр.) на фригийския владетел Гордий І, в който той има титлата “цар на Изтока и Запада”. По своя български смисъл името “Гордий”е наистина “царско”. След като през VІІІ в. пр. Р. Хр. достига най-голям разцвет при цар Мидас, сина на Гордий І, в 636 г. пр. Хр. Фригийското царство (карта на територията му е представена на илюстрации 24 и 25) е било разгромено от кимерийците, а в 546 г. пр. Р. Хр. е било завладяно от Мидия.
Археологическите данни говорят за тесни връзки на материалните култури на фригите и траките, което е естествено, като се има предвид общият им произход.
Също така естествено е в светлината на всичко казано по-горе да очакваме, че там, където в древността е имало “траки” и български имена, в по-късни времена ще се говори за българи. Това се потвърждава от персийски и турски извори.


Фригия по времето на Херодот

25. Фригия по времето на Херодот (Херодот. Исторически новели. Наука и изкуство, София, 1982).В Южен Анадол, в Тороските планини, между Ерегли и Адана, има планина, която поне девет века е носила името “Булгардаг” (“Българската планина”). Обилни сведения за многобройни българи, живели в и около “Планината Булгар” и действали в цяла Централна и Южна Мала Азия от началото на ХІІІ в. до началото на ХVІ в. намираме в “История на Караманската династия” (“Караман Тарихи” или “Таварих – е ал-е Караман”). Тя е започната в края на ХІІІ или началото на ХІV в. в стихове на персийски от Деххани, продължена е в края на ХІV в. от Яриджани и е преведена на турски и продължена през ХVІ в. от Ахмед Бей Шикяри .
“Историята на Караман” е интересно произведение, което не спада към официалната османска историография. То е хроника на най-силния и най-дълготрайния съперник на османците в Мала Азия – на Караманската династия . Авторът – Ахмед Бей Шикяри – изяснява от неосманска гледна точка много обществено-политически, етнически, демографски и социално-икономически проблеми.
Известни са 22 ръкописа с преписи на “Историята на Караман”. Най-ранният от тях е персийски вариант от 1517 г., а най-късният – разширен турски вариант от 1925 г. Дядото на автора на «История на Караман», Хан Касъм паша, дошъл при османския султан Мехмед ІІ Фатих (1451-1471) от Иран. Той бил възпитан в султанския диван и бил сред важните служебни и обществени личности – «еркян» – при Байезид ІІ. При коронясването му и възкачването му на трона през 887/1482 г. станал “нишанджия”, а през 890/1485 везир, и скоро след това починал .
От гледна точка на нашите цели преди всичко е важно да подчертаем, че “Историята на Караман” съдържа сведения за наличието на компактно българско население в южна Мала Азия в Българската планина и съседните й области . Летописецът често определя българите, които живеят там, като българска религиозна и народностна общност, български народ, българско племе с думите “кавим” и “таифе”. Тези термини са употребени за българите и през ХІІІ, ХІV, ХV и ХVІв.
Например според “Историята на Караман” около есента на 1359 г. караманският владетел Алаеддин изпраща военачалника си Кьокез с “десет хиляди стрелци с камъни от Булгар”. Малко по-късно “булгар таифеси” – българска народностна и религиозна общност – разбива Хаджъ Бейлер . Пак там е описано как през 1277 г. българите се намесват дейно в обсадата и битките на Мехмед за град Коня срещу селджуците:
“Разправя разказвачът: когато селджушкият султан бягаше, бе оставил на свое място везирите си. Наричаха единия Еминюддевле, а другия Бахаюддевле. Те затвориха градските порти и не предадоха града. Двадесет и осем дни се сражаваха за крепостта. Българският и монголският народ разрушиха двете кули и влязоха вътре. Стана такова клане….” .
Отново при решителни събития за караманците (1278 или 1279 г.), когато селджуците чрез монголците успяват да убият караманския владетел Мехмед, брат му Махмуд се изкачил на Булгар, където получил подкрепа от българския народ и българската войска:
“70 000 татари преминаха като ураган към Деве мейданъ, дойдоха в полето на Мут, обсадиха крепостта и се биха три дни. Махмуд Бей бе дошъл от Съвас с 33 000 бойци и се бе изкачил на Булгар. Българският народ се бе приготвил. В онази местност дойде вестта за смъртта на Мехмед Бей като мъченик … Махмуд Бей повели, българският народ заварди проходите, сам той с 30 000 кюрдски, тюркменски и монголски войници, биейки голям барабан и малък тъпан, дойдоха в Мут, така удариха с меч по татарина, че татарите бяха разбити, избягаха и дойдоха в прохода. Десет хиляди стрелци с камъни от Булгар така стреляха с камъни, че татарите не отърваха нито една глава …” .
Общо в изложението на “Историята на Караман” на по-малко от 47 страници има 42 преки споменавания на българския народ, български бойци, българска войска, български бейове, страна Булгар, планина Булгар, на българските владетели Айдън Бей и Яхши Хан . При това само в два случая се говори за военни действия между българи и караманци. Останалите 40 сведения свидетелстват за съюзнически и приятелски връзки между тях .
В един от вариантите на “Историята на Караман” в раздела посветен на периода (1495-1517) е разказано за управлението на кралицата на българите Катерина в планината Еренколоф, около Бейшехир и между Бейшехир и Коня. Българите на Катерина и тя самата били разгромени от войските на султан Селим преди похода му до Египет и Арабия (1516 г.) .
Освен в “Историята на Караман”, сведения за българи в Мала Азия и по-специално в района на Булгардаг има и в други средновековни документи. Според турския изследовател Н. Асъм тези българи, а и българите от Таш са се намирали тук от времето на селджуците насам (следователно още от ХІ в.) и че в Селчукнаметата (стихотворните истории на селджуците) пише, че в селджушката войска е имало българи. Асъм подчертава не-що много важно: езикът на тези българи е славянски, а тяхната религия – християнска. Това показва, че те са от балканските българи .
Според Ходжа Деххани, когато предците на кара-манците идват в Мала Азия от Ширван и усядат в южната част на полуострова, те заварват българите в и около Българската планина и дори една година се сражават с тях. След това караманците влизат в съюзни, дори може би и във васални отношения с българите и извършват съвместни военни действия непрекъснато от ХІІІ до първата четвърт на ХVІ век. .
Всички тези данни водят до извода, че българи са живели в Мала Азия от много отдавна. Счита се, че те са се преселили там; теориите кога и как е станало това всъщност се свеждат до предположения, за които е и лесно, и трудно да се посочат основания в изворите, защото по начало
“Част от българите на Балканския полуостров непрекъснато през вековете са се заселвали в Анадола.” .
Тези думи са в пълна хармония с “фригийските” (на “бригите”) и въобще на траките преселвания от Балканите в Мала Азия през антични времена.

Названия на българите в антична Гърция
Най-напред да разгледаме любопитния въпрос: срещат ли се думите “българ(ин)” и “българ(и)” в “античната” литература на гръцки език?
Този въпрос трябва да бъде уточнен, защото в гръцкия език няма букви, съответстващи на българските “Б” и “Ъ”. Във византийските ръкописи българите са записвани “вулгари”; обаче тази форма на името отразява римо-латинското влияние. За гръцкия език е характерно означаването на “Б” с “МП” или “П”. Освен това, вместо звука “Ъ” античните гърци може би са писали не “У”, а друга гласна буква, най-вероятно “Е” или “И”.
И така, среща ли се в античната гръцка литература название на народ, което прилича на една от думите пулгари, пелгари, пилгари?
Сега отговорът може да бъде намерен лесно: това са пеласгите (пиласги, пеларги ). Коренното население на южната и югоизточната части на Балканския полуостров , което древните гърци са заварили при колонизацията на територията на “антична Елада”.
Обаче как окончанието “гар” в думата “пелгар” би могло да премине в “арг” и “асг”?
Обикновено отговор на такива въпроси се търси в етимологични преходи и връзки между думите. В случая може да бъде посочен друг, естествен и съвсем прост “графичен” механизъм на прехода на “гар” в “арг” и “асг”.
Той е основан на следното наблюдение: за съчетанието “гар” (в гръцкия език това е дума, която означава “защото”) древните гърци са използвали различни “лигатури” и съкращения , които могат да бъдат прочетени и като “арг” или “асг”.
Този механизъм прави възможна хипотезата, че още от древни времена едно от названията на българите е била същата дума “българи”.
В подкрепа на тази хипотеза може да бъдат представени и други доводи; ще скицираме накратко три от тях.
А) Ударението в думата “пеласги” (“пеларги”) пада на първата сричка, както и в “българи”;
Б) Колебанието около вариантите “пеласги” и “пиласги” навежда на мисълта, че Е и И заместват звук, различен от Е и И, който липсва в гръцкия език – такъв е звукът Ъ.
В) Независимо от оскъдната информация за пеласгите до нас са достигнали сведения за произхода на името им: по думите на Акусилай , те са наречени пеласги на името на владетеля си Пеласг, който е бил син на Зевс. Тази легенда може да бъде сравнена с някои средновековни сведения за произхода на българите. В произведенията на ред стари автори (Йосиф Генезий, Михаил Сириец, Лъв Дякон; в латинския превод на хрониката на Теофан, направен от Анастасий Библиотекар; в един анонимен ръкопис, публикуван от Сп. Ламброс ) се твърди, че бълга-рите са получили името си от името на владетеля си Българ. Съпоставяйки легендите за пеласгите и за българи-те, виждаме, че това всъщност е една и съща легенда, в която името на народа и на владетеля му са записани и прочетени по различни начини, в единия вариант като Българ, а в другия – като Пеласг (или Пеларг).

Четири тракийски и пеласгийски думи
Днешната историческа наука счита, че всички пеласги и тракийци отдавна са били “елинизирани”, възприели са гръцкия език и са станали част от гръцкия народ. За техните езици в науката се знае малко.
Ето например две думи, за които се предполага, че са останали от пеласгите: balios, което означава “бяло” и sitos, което се превежда като “жито” . Отделяйки окончанието “s” в balios получаем balio, което се произнася почти като българското “бяло”; по всичко личи, че в записа “balios” буквата “i” е изместена – вероятно би трябвало да е “bialos”. А ако опитаме да напишем “жито” с гръцки букви, ще получим записа sito(s). Към това можем да добавим, че в “тракийския” език думата “бело” е означавала “бяло” .
Големият български историк от първата половина на ХХ в. Ганчо Ценов е обърнал специално внимание на един факт, отбелязан преди него от Чертков и Мюленхоф: че още през античността се споменава река “Черна” – приток на Дунав. И понеже в някои стари ръкописи същата река е наречена “Аква негра”, т.е. “черна вода”, Мюленхоф е направил извод, че думата “черна” е имала в тракийския език същия смисъл, който има и до ден днешен в българския. С това Мюленхоф е обосновал виждането си, че езикът на славяните е бил “недоразвит” и че затова те са заимствали много думи от “чуждите” “древни” езици. Ако се замислим, ще видим, че колкото и да е парадоксално, Мюленхоф е почти прав: българският език е поучил в наследство от древните траки и пеласги много неща. Това, което Мюленхоф е пропуснал да осъзнае, е “дребната” под-робност за произхода на българите именно от трако-пеласгите.
Един от най-авторитетните познавачи на антична Гърия Дж. Пинсент привежда името на тракийската (по-късно и фригийска) богиня на плодородието “майка земя” в следните почи еднакви варианти: Zemelo и Semele . Те малко се различават от познатата ни дума “земля”. Нещо повече, окончанието “О” в формата Zemelo много добре отговаря на “звателния падеж” в българския език. Молейки се на богинята Земя, българите биха я наричали “Земльо”.
Сега да съберем заедно разгледаните четири думи. Излиза, че през античността населението на източната и южната части на Балканите е наричало черното, бялото, житото и земята практически със същите думи, с които българите ги наричат и днес.
Има и доста други подобни примери : “риза” , “кисти” , (т.е. “чисти”), “стара” и т.н.
Очевидно е, че ако “античните българи” са коренно население на източните и южните части на Балканите, то вероятно още от заселването на гърците на техните земи в гръцкия език са влезли немалко български думи.
Кои именно?
Да се отговори на този въпрос не е лесно. Причината е преди всичко в това, че практически целият “речник” на античните гръцки произведения се приема априори за гръцки. И ако някоя “антична” дума се среща и в българския език, то автоматично се счита за заимствана от гръцки, а не обратно, само защото “е добре известно”, че българите са влезли в контакт с гърците вече след античността.
Обаче ако “балканският” произход на българите е факт, то последното разсъждение не е вярно. В тази ситуация става ясно, че заедно с проблема за произхода на българите е необходимо да бъдат преразгледани връзките и взаимоотношенията между българския и гръцкия езици.
След такова преразглеждане може да се окаже, че думите, останали от пеласгите (а значи от античните българи) в гръцкия и българския езици, са доста повече от онези, които намираме в днешните монографии.

Етимология и пряк смисъл
Имената на историческите личности често служат като признак за определяне на тяхната етническа принадлежност или поне за хипотеза за възможната такава етническа принадлежност. Нещо повече, понякога към имената прилагат “етимологични” съображения, които дават възможност по определен начин малко да се “поправи” срещнато в стар документ име и така да му се даде смисъл в този или онзи език. В зависимост от ре-зултата такава процедура също “създава” нови хипотези.
Някой може да се заблуди и да си помисли, че и приложеният по-горе към имената на членовете на семейството на Приам подход е именно такъв.
Всъщност това не е така. Имената не бяха подлагани на никакви фонетични изменения, не бяха използвани и етимологични съображения. От гледна точка на българския език тези имена имат пряк смисъл. Разбира се, възможни са случайни съвпадения. Но седем имена в едно семейство е много, и ако някой иска да твърди, че тяхното “разбиране” в българския език е случайно, той трябва да обоснове това с достатъчно сериозни аргументи.
Ще завършим наблюденията си върху имената в семейството на Приам с още един – последен – пример. В него вече ще си позволим едно малко изменение.
В “Библиотеката” на Аполодор са приведени имената и на дъщерите на Приам и сред тях има едно, което привлича внимание, понеже започва с “мед”: Медесикаста . Тази дума е дълга, и ако в нея може да се намери достатъчно ясен и подходящ смисъл, то “случайността” е малко вероятна.
И така, името Медесикаста може да бъде записано с кирилица още и във формата Медешикашта. Сега да го разгледаме като дума, съставена от четири части: Мед-еш-и-кашта. “Мед еш” и “кашта-къща” вече се разбират добре. “Медесикаста” – “мед еш у къща”!
Наистина в легендите за Троянската война има много поезия.

 

Извори:

  1. В старославянския превод на съчинението на Малала пише: «Сiй Ахилеусь имый воя своя, иже нарицахуся тогда Муръмидонесъ, нын• Болгаре, и Унну, тысущами треми, въкуп• съ Патрокломъ воеводою и съ Нестеромъ, яже бысша уб•жденна Хирономъ и Пелеомъ.» Във връз¬ка с това вижте бележките в: К. Калайдович. Иоанн Экзарх бол-гарский. Москва, 1824, с. 180; Лев Диакон. История. Наука, Москва, 1988, с. 210; К. Иречек. История на българите. Корени, София, 1999, с. 83.
    В Комментарите към изданието: Лев Диакон. История. Наука, Мос-ква, 1988, с. 211.
    Bibliotheque grecque vulgaire. t. V. Paris, 1890.
  2. В Комментарите към изданието: Лев Диакон. История. Наука, Мос-ква, 1988, с. 210.
  3. Лев Диакон. История. Наука, Москва, 1988, с. 78-79. Приема се, че “Меотидско езеро” са наричали Азовско море.
  4. К. Иречек. История на българите. Корени, София, 1999, с. 83.
  5. Йоан Цеца. Откъси. В: ГИБИ т. Х, Изд-во на БАН, София, 1980, с. 104.
  6. Йоан Цеца. Откъси. В: ГИБИ т. Х, Изд-во на БАН, София, 1980, с. 105.
  7. J. G. Frazer. Apollodorus. V. I. London, 1921, p. XXXVI; В. Г. Борухо-вич. Античная мифография и “Библиотека” Аполлодора. В: Аполло-дор. Мифологическая библиотека. Наука, Ленинград, 1972, с. 107.
  8. Karl Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur von Justin-ian bis zum Ende des Oströmischen Reiches (527-1453), Zweite Auflage, bearbeitet unter Mitwirkung von A. Ehrhard, ο. ö. Professor an der Uni-versität Würzburg und H. Gelzer o. ö. Professor an der Universität Jena, Volume I, München 1897, Repr. New York 1970 (=Handbuch der klass. Altertumswissenschaft IX. 1. Abtlg.), с. 528.
  9. Carl Wendel, Tzetzes, Johannes – Paulys Real-Encyclopädie der clas-sischen Altertumswissenschaft, 2. Reihe, 7. Band, Stuttgart 1948, Spalte 1959-2010.
  10. В. Г. Борухович. Античная мифография и “Библиотека” Аполлодо-ра. В: Аполлодор. Мифологическая библиотека. Наука, Ленинград, 1972, с. 107, 109, 122.
  11. Я. Н. Любарский. Предисловие. В: Анна Комнина. Алексиада. Нау-ка, Москва, 1965, 5-49, с. 17.
  12. Ще изброим няколко последни издания: Johannes Tzetzes. Ioannis Tzetzae Epistulae. Leipzig, Teubner, 1972; Ioannis Tzetzae [Ioannes Tze-tzes]. Antehomerica, Homerica et Posthomerica. Neudr. d. Ausg. 1793. Biblio-Verl., Osnabrück, 1972; Ioannis Tzetzae Historiae. Libr. scient. ed., Napoli, 1968; Tzetzae [Tzetzes]. Allegoriae Iliadis. (Reprogr. Nachdr. d. Ausg. Paris 1851). Olms, Hildesheim, 1967; Joannis Tzetzae [Johannes Tzetzes]. Epistolae. Ex Codd. Mss. Bibl. Reg. Paris. Nunc primum ed., animadversione instruxit, apparatum criticum ad Chiliadum libros. Adiecit Theod[or] Pressel. (Nachdr. d. Ausg. Tübingen 1851). Hakkert, Amster-dam, 1964; Jo(hannis) Tzetzae commentarii in Aristophanem. Wolters, Groningen, 1960-1962
  13. Аполлодор. Мифологическая библиотека. Наука, Ленинград, 1972, с. 66.
  14. Аполлодор. Мифологическая библиотека. Наука, Ленинград, 1972, с. 66-67.
  15. Мифы народов мира. Энциклопедия в двух томах. Т. 2. Сов. Энцик-лопедия, Москва, 1988. с. 335.
  16. Теорията за “автохтонния”, “тракийски”, местен произход на бълга¬рите (в различни варианти – “тракийски” или “славянски”) са застъп¬вали и развивали полският историк Лелевел (1786-1861), А. Д. Чертков (1789-1858), П. Шафарик, П. Берон (1795-1871), А. Беловски, Г. Раков¬ски, архиеп. Филарет, архим. Леонид, Куно, С. Захариев, Хаджич, С. Веркович, М. Милоевич, Д. Иловайский, Ц. Гинчев, Г. Ценов, С. Лес¬ной, О. Лукович-Пjанович, Г. Сотиров (вж: К. Иречек. История на българите. Корени, София, 1999; Н. Державин. История
  17. Йонова М. За някои антични сюжети и техните средновековни проек¬ции. В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. ИК Гутен¬берг, София, 2002.
  18. Trojumanna Saga: The Dares Phrygius version. Ed. by Louis Jensen. Co¬penhagen 1981.
  19. В “Илиадата”, в началото на песента за подвизите на Диомед (Е 9), се казва:“Живееше в Илион Дарет, непорочният свещеник на Хефест, мъж и богат, и славен …”Двама от синовете на този Дарет, Фегес и Идей, нападнали Диомед; той убил единия, а вторият избягал и бил спасен от Хефест По-нататък Омир не споменава нито Дарет, нито синовете му.
  20. Захарова А. В. Об истории книги. В кн.: Дарет Фригийский. Исто-рия о разрушении Трои. Алетейя, СПб, 1997, с. 7.
  21. Захарова А. В. Об истории книги. В кн.: Дарет Фригийский. Исто-рия о разрушении Трои. Алетейя, Санкт-Петербург, 1997. С. 10-11; цит: Hist. Var. XI, 2; PgrHist T. 1.; прев. на С. В. Полякова (Элиан. Пестрые истории. Ленинград, 1963, с. 82).
  22. Захарова А. В. Об истории книги. В кн.: Дарет Фригийский. Исто-рия о разрушении Трои. Алетейя, Санкт-Петербург, 1997, с. 56.
  23. “Hunc sequor adiciens interdum verba virorum
    Quaeve loquebantur vel potuere loqui.”
    (Захарова А. В. Об истории книги. В кн.: Дарет Фригийский. Исто¬рия о разрушении Трои. Алетейя, Санкт-Петербург, 1997, с. 58).
  24. Захарова А. В. Об истории книги. В кн.: Дарет Фригийский. Исто-рия о разрушении Трои. Алетейя, Санкт-Петербург, 1997, с. 63.
  25. Захарова А. В. Об истории книги. В кн.: Дарет Фригийский. Исто-рия о разрушении Трои. Алетейя, Санкт-Петербург, 1997, с. 64
  26. Titre Cote : BNF Richelieu Manuscrits Français 60. http://gallica.bnf.fr/Catalogue/noticesInd/MAN00756.htm
  27. Français 60 , Fol. 72. Benoît de Sainte-Maure, Roman de Troie, France, Paris, XIVe siècle. Image 33: Priam et l\’armée troyenne
  28. Орачев А. България в европейските картографски представи. Бори¬на, София, 2005, с. 40-41.
  29. Подробности по проблемите на роднинските връзки между динас-тиите на цар Симеон и на киевския княз Игор има в статията на Асен Чилингиров Монетите на киевските князе и монетите, сечени от бъл-гарския цар Петър в кн.: Асен Чилингиров. България, Византия, Ру-сия. Берлин 2002, и в кн.: Йордан Табов. Когда крестилась Ки¬евская Русь?, Санкт-Петербург, 2003.
  30. Захарова А. В. Об истории книги. В кн.: Дарет Фригийский. История о разрушении Трои. Алетейя, Санкт-Петербург, 1997, с. 62.
  31. Trojanska prica bugarski i latinski. Na svet izdao Fr. Miklošic. U Zagre-bu, 1871.
  32. Захарова А. В. Об истории книги. В кн.: Дарет Фригийский. История о разрушении Трои. Алетейя, Санкт-Петербург, 1997, с. 62-63.

Add a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *